Постинг
14.01.2017 18:02 -
линия
и той се усмихна, винаги казваше че всичко ще бъде наред, беше забравил колко често го кзва, колко често го мисли, колко често се превръща и обръща в трети свят, преглеждаш картини и движения, агресивно понесли върху себе си, тежеста на някакъв абсурд, клонящ повече към черна комедия и драма от десетки години назад, защото това го правиш цял, беше занамарил, разказването, контактите, беше занемарил картините носещи ритъм в косата изтъкана от снопове тъга, надежда и още малко пясък от ръба на скалата, в която се разбиваха десетки вълни, опитващи се да му кажат че това е той, че това е което е нужно, че това е което го кара да диша, да мърда, да иска, да бъде, нещо или по скоро някой друг, но той винаги казваше ще бъде наред, всичко ще бъде наред, и се усмихваше и понасяше със себе си тежеста която го правеше цял, тежета която му даваше смисъл да бъде не това което се искаше от него, не това което обществото нарастващо търсеще, а напълно противоположното, писък на промяна, писък на бунт, писък, на няма да правя това което искате от мен, на отказвам се от вас, отказвам се от себе си, за да създам дъга от абсурдни цветове, които никой друг не виждаше освен него, но той я виждаше, тя му се усмихваше и казваше всичко ще бъде наред, нали, и той се усмихваше обратно и потвърждаваше да всичко ще бъде наред, и двамата хванати за ръка си проправяха път през безкрайният бряг от абсурд, възможности, нелепи усмивки, боклуци и блъскащи се вълни в брега от нарастаща злоба, нарцисизъм, егоизъм и всичко онова, от което те клоняха, скриваха се от него, виждаха и се обръщаха в другата посока, знащи че не могат да го променят, знаещи, че мога само да се борят срещу него
Няма коментари