кажи ми, че те е еня,,, кажи ми... седнах на така познатата пейка, до мен беше ментора,,, както винаги пушеше и въздишаше тежко недоволен все от нещо, не можех да споря с него, такак или иначе винаги намираше какво да ми каже за да ми покаже,че е една крачка пред мен, колкото и съсухрен и недовършен да беше,,, така му беше по добре, съсипан, но все пак по добре... само той знаеше какво го прави такъв и какво му дава това състояние... погледнах го в очите,,, както винаги абсурдно студения полъх се вля във вените ми и не можах да изрека и дума... и какво... знаеш какво от това опитай да го изразиш поне, да видим има ли движение при теб дядка искам да те питам давай ти как си ти не си тук за мен, аз съм тук за теб и все пак ... май можеш само празни акъли да вкарваш без покритие ... днес не говориш много кажи каквото още имаш да казваш не мога да ти се начудя, какво чувстваш, чувстваш ли нещо, защо въобще разговаряш с мен надежда че че може би има ключ за една от вратите в тухлената стая ... сега ти мълчиш, кажи какво ти е на сърце ти знаеш давай и какво наистина ако съществува наистина прилика, да не казвам съвпадение,,, какво се очаква от мен, да се втурна да гоня замъци в небето не ами стоиш дебнеш, и чакаш момента в който всичко може да е твое знаеш, че не съм добър в чакането тогава е време да се научиш а когато времето свърши значи е нямало прилика съсипваш не изпадай в емоционални състояние, няма смисъл баш пред мен ... дядката стана и с примерен жест наля стомана в главата на човека до него, нямаше вече какво да се каже, а и му беше писнало да му досаждат 

...

li ti pisna da ti dosajdat...