всичко се почна със сухо, беше много ама много сухо... беше как да го нарека, нужно пркиключение и от тогава дръпнах напред,,, дръпнах доста както казах на съквартиранта, сгреших всичко каквото мога, обърнах толкова много забравени мелодии, пренебрегнах толкова много сладки посред нощта... много ясно че всичко ще изчезне, кой си ти да казваш кое на къде, кое в ляво и кое в дястно,,, говорейки с талалула си мисля че може би една сутрин ще се събудя, ще ме целуне по челото и всичко ще изчезне, също както прохождащото дете проми мозъка ми,,, едно събуждащо се съзнание, едно малко вечерно събиране покрай никое време, защо правиш това,,, защото когато го препрочитам си казвам това аз ли съм бил, това случило ли се е, едно мементо един спомен от отминали дни, така както никой клип или снимка биха го пресъздали и да вярно къде отиваш, на кого се извиняваш, на кой спря дъха, къде изчезна булнавото малко създание криещо и прикриващо всяка своя крачка,,, какви приятели имаш, се изказа хазаяйката и да наистина какви ли не хора срещна, какво ли не направи по нощите, само и само защо, защото достигна до някакво полу пияно състояние с талалула... и сега когато се облегна стената си спомни тези глупави мигове,,, тези така скъпи мигове,,, мацка я вземи спри самолета и дай да обърнем в друга посока, спри самолета бе, животно, аз съм виновен, признавам си мамка му  така е, всичко ще излети в някакво красиво синьо небе, писна ми да ми липсваш, джамиро кучко такава, обърни самолета, спри самолета и го обърни, обърни тази звезда, обърни я за мен тази вечер, дай ми едно талула по никое време, какво друго ми тгябва,,, в послед време почвам да се притеснявам за себе си,,, тп нямало да се върне, тя ми прави снимки следобед след дълга обикола, тя ми прави рано сутрин капучино, тя... да да влюбен съм, добрее и... малко лигаво но какво да се прави на всеки се случва... и в крайна сметка какво, какво какво,,, това е дори повече от достататъчно, защото знаеш ли какво, всеки се опитва да вярва в нещо,,, защо да не повярваш в това, защо пък да не се опитваш да приличаш на децата, децата които те карат да се усмихваш толкова много, също както когато подправката полъхва през прозореца, има ли значение, не естесвено, това е поредната доза самозалъгване, един начин да преодолееш среднощната инсомниа, един заместител на алкохолното караоке, минаващото покрай магистралата на улицата, която ти дава живот прибързващи бързо към бялото рено изпреварващи от ляво все едно няма никой на платното и какво от това, един момент стига, стига да прегърнеш одялото или което дойде по напред... но въпреки всичко маската остава, писнало ти е от нея, но какво от това,,, какво от това повтаряш, но знаеш, знаеш това което дълбае там, знаеш какво говориш, знаеш какво се случва, знаеш че няма начин, знаеш ли въобще нещо, всеки ден докато седиш на пейката се убеждаваш в глупостта си,,, изкуствената усмивка изчезна в една борба със съня, нуждата от бръснене, праховете около мигащия прозорец... тегли един битов алкохолизъм и затвори главата за  тази вечер