спомняш ли си какво ми каза,,, превърна се в нещо като символа, като значението, като спомена... остана там под дъжда не искащ да си признаеш какво искаш... толкова много пъти, толкова вечери,,, телефона звънеше на перваза без да му обръщаш внимание,,, дъжда валеше, хората се прибираха тичайки към тяхното къщи, докато дисплея светеше в синьо, правеше се че не го забелязваш както винаги, правеше че не виждаш нищо,,, но да колкото и заспало да е, колкото и топло да е,,, ти оставаш дебнещ, и спиращ дъха си с една единствена мисъл,,, как да си признаеш, как да кажеш да... как да кажеш дай нататък... лъжеш се, както лъжеш и другите, отново и отново, задушаващ се в собственият си филм преминаващ пред очите ти... вратата се отваря, костите изпукват и хвърляш кожата на боклука,,, престана ли вече да виждаш съня или сега още повече всичко се избистри... спомняш ли си когато,,, остана само това, остана само да мисля над малките жестове, над светлините на фаровете, над мътното жестикулиране и нагаждане... и какво ако кажа че си спомням да,,, помня градината, помня моментът с чакай малко, спри се... помня и другия момент с защо не, помня и онази вечер, когато... и след всичко това ми остава само киселия джаз, пепелника, малкото ядки и тънкажното безалкохолно...