къде отиде малко дете,,, какво забрави по пътя за вкъщи,,, какво скри в ръкавите си,,, погледни небето,,, вдишай от торбата с лепило и се остави на размазания цвят и звукове... снимките окачени на стената... един хванат момент,,, една пропиляна лента,,, смях, цвят и открадната картичка за спомен,,, тръпки ме побиха от чувството на снимките... снимките окачени на стената... побъркваш ли се малко дете или се лекуваш... забравяш или продължаваш... от едната страна пресипваш в другата... филхармонията добавя вокал и те приканва на концерт под звездите... къде остана мига и самотата, която толкова много търсеше ден и нощ,,, какво остана за теб, какво остана за мен... какво те кара да движиш колелото до мелницата... една забравена мисъл, едно начумерено лице, един откраднат миг,,, едно малко по-добро пазаруване,,, чувство на тишина, чувство на гняв... и остава само красотата в снимките, която те спасява, и малкото откъртено парче до стаята, която забрави къде се намира, забрави всичко,,, обърна гръб и тръгна... реши, че това е спасение, това е избавление,,, разбира се че не било,,, всичко е само един филм в начумерената ти глава,,, всичко и нищо... една илюзия, един шум, тракащ и драскащ по масата,,, цветя се разхождат по стената... проба, грешка, проба, грешка... грешка, грешка, грешка... или ... кой ли знае... може би трябва да откажа снимките

Като фотограф с тонове снимки-спомени мога да кажа, че изгарянето им спира спомена. Само в някои случаи частично споменът остава. Но снимките са силно оръжие против забрава.
А чувството, то си отива или не въпреки снимките. Те го спират само донякъде.
Чувството се проверява с живо присъствие.

Не ти схванах смисъла, но и няма смисъл, нали го криеш.

Не само снимките, и торбата с лепило трябва да спреш и размазаните силуети.

nikoga6 ne sam probval kale, samo edin pat mi razpravq edin priqtel kak na moreto po4nal da vijda 100 metrovi hora sled kato se nadi6al, zvu4i interesno