запалих поредната цигара, поредната история без край, поредната вечер с липса на сън, поредната инсомниа,,, отново преминаха картини пре главата ми, вечното главоблъскане с миналото, големият филм, голямата черна комедия, спомних си за малкото дете, което обикаляше по-късно влаковете и бродеше по мрачните улици забързано за да отиде на работа, помня и морето, и голямата суматоха, помня може би най-голямата дързост която до сега съм правил, помня това което преминава от време на време през главата ми и напомня за миналото, за момента в който казваш майната ти здравомислене и тръгваш по своя път и тогава след като преминеш магистралата те озарява малката слънчева дъга и тънката сутрешна усмивка, да, малкото дете беше лудо, не знаеше срещу какво се изправя и какво всъщност правеше, и точно това беше най-големият му коз, вършеше всичко с главата напред без значение какво го чака, смяташе че може да се справи със всичко, смяташе че има възможност, и въпреки че всичко беше доста наопаки, успяваше да премине през магистралата и да открие пътя, да открие сутрешната усмивка или по скоро намигване и напомняне, все едно му казваше, малко си тъпичък, но има живец във теб, така че айде тоя път ша те пусна,,, и така ден след ден, парадокс след парадокс, усмивка след усмивка,,, винаги когато захвърляше здравомисленето, всичко се изравняваше, по някакъв странен парадоксален начин само и само за да му се намекне, този път мина метър, но следващия път ще те халосам здраво, и така нощните улици, пътуването във влака, забързаните студенти,,, причината е една, следствието е друго, а резултата нещо напълно различно,,, мда в това се крие тайната на небивалицата, която изниква пред теб, като странн формула която се появява пред теб, а ти не можеш да я разбиеш на съставни части, заради което добавяш каквото е нужно и след това я приправяш по собствен вкус, за да се намери решението или по скоро разрешението, не знам,,, отдавна не съм го казвал, иска ми се да го повтарям отново и отново, като малко дете искарано на дъската и искащо да се прибере на чина, понеже не може да се справи с уравнението, а учителя блъскащ по дъската повтарящ, стига мрънка, продължадавай,,, а малкото дете с еразплаква и с намокрен тебешир почва да драска по дъската, докато не успее да реши тъпото уравнение и през цялото време му се иска да захвърли тебешира и да изстреля през вратата... но за добро или лошо винаги остава, дорешава си задачата с малко помощ и всеки път се заканва че следващия път няма да се появи на даскало... но уви,,, понеже се изисква от него висок успех, стой и винаги решава задачите, прави си домашното и учи колкото може, само и само за да може да се прибере вкъщи и да покаже що годе сносен успех... и какво малко дете,,, какво като си реши задачата, разходките посред нощ, бързането, ученето по влакове помогна ли ти с нещо,,, недоспиването и замъгления поглед дадоха ли ти нещо... може би да,,, може би това е всичко което е нужно, малко разходка посред нощ и малко картини на леденото поле, сега отново си спомних за леденото поле, като филм от някоя приказка, абсолютната снежна приказка, струваше ли си,,, да... така ми се иска да мисля поне... в това ми се иска да вярвам,,, картините избеляват, но остава чувството някъде там, чувството на успех, чувството на отчаяние, чувството на лудост,,, струва ли си,,, не съм много сигурен вече,,, автоматичният отговор е да,,, правилният отговор е да,,, но кога можеш да си сигурен че да е да, и не не, примерно,,, няма нищо сигурно... хаоса те завладява и те праща на самотно пътешествие, без граници без лимит, просто поредното лутане из библиотеката търсещ правилното четиво за момента, а когато го откриеш, телефона ти извънява и ха изненада,,, сбъркал си книгата, тя всъщност винаги е била на съвсем различно място и цялото лутане и циклене се повтаря,,, тук въпроса който пръв изниква в съзнанието не е верен, много добре знаеш отговор, няма нужда от въпроси, чиито отговори вече са написани с големи червени букви на някой билборд... остава ти само сутринта и разходката в студа