или една приказка разказана наопаки,,, затрих всичко... естествено че не бих се оставил така лесно да бъда измамен,,, параноята и шизофренията са в главата ми, дебнат ме когато се храня дебнат ме когато спя, дебнат ме когато натискам бутоните на клавиатурата, дори и сега в момента,,, докато засича музичката, липсва, липсва усещането, липсва присъствието, липсва подаръка в нощта, липсва бакшиша, липсва онова, усещане, липсва... липсва и най лошото е че го осъзнавам че се оставям на него, че леко замаян след поредната доза алкохол усещам колко по трезвен от колкото когато не съм, защо... защо... движещият фактор в цялата тая врътка, разсърдени хора от необърнато внимание, объркани хора от прекалено много алкохол в кръвта, объркана схема в объркана нощ,,, и как се казваше тази песен,,, не,,, не пищи в главата ми, не може така, не може,,, като малко дете загубило начина си на измолване на поредната играчка премислям следващото действие, а колко време остава, колко ли, не знам, не зависи от мен, никога не е зависило от мен, ако зависише от мен, повярвай че всичко щеше да е иначе, защо... въпросът, защо отново си пропомням пътя с тъга, защо отново си спомням отминалите случки, защо бродя улиците в търсене на теб,,, защо... кой ли знае,,, и като на майтап както винаги отговорът изниква пред, присмиващ ти се, казващ ти всичко е пред теб, ти просто не го виждаш, не ти трябва да го видиш,,, още не ти е време за тоя филм , може би заради това не го виждаш,,, смея и плача едновременно,,, принципи, ненарушими правила, трябва да ги има за да си стъпил здраво на земята,,, иначе всичко е просто едно нищо, и тези правила който създават цялата тази смесица от чувства ти отнемат всичко едновременно за да забиеш глава във възглавницата и да искаш да поплачеш като малко дете, но не,,, те са там,,, побутват те, напомнят ти за себе си и ти казват това е,,, ако щеш... имай вяра в двама ни,,, някой ден ще седим там на брега на морето, ще отпишаме поредното алкохолно и ще се смеем на отминалите дни, на невежеството, на всичко онова което е било толкова естествено и въпреки всичко толкова непостижимо,,, и тогава виждаш края, виждаш че няма да е това което си си представял, виждаш че това е само поредната доза драма за да те накара да продължиш напред,,, всичко е объркано, стига толкова депеш непеш,,, игра на думи изказани по най неправилния начин,,, и защо не,,, погледни ме там на улицата усмихни ми се и нека не говорим и двамта го знаем, ти повече аз по малко,,, а сърцето претрепва,,, вече претрепва за прекалено повече хора от колкото мога да си позволя,,, защо,,, защо,,, а там на пейката старата приятелка ме пегръща и ми става хубаво и веднага изниква въпроса, защо,,, защо стигнах до тук да се оставям на чуждата симпатия,,, и тогава когато вече не мога да извикам "не ви искам симпатията" се оставям на топлата прегръдка и се отпускам, няма начин на всеки му идва такъв момент, когато само топлата приятелска прегръдка може да те спаси,,, и най интересното,,, не прилъстителната, намекваща за секс, а онази истинска прегръдка,,, истинска прегръдка, може би за това трябва да се помоля, да имам повече хора който да ми дават тази симпатия, колкото и да не я искам,,,странно, да беше странно,,, и въпреки всичко беше точно това което ме вдигна,,, моите малки битови чудеса които се случват когато най малко ги очаквам, догава когато най малко си мисля че ги искам, а те точно тогава се случват, показват малко къс красота и те спасяват от бездната в която си изпаднал,,, свършиха цигарите, ами сега... тънка усмивка, хубав филм, отмиващ път, телефонен звън,,, каво ти има, малка принцесо,,, какво криеш там под голямата шапка,,, остани тук и ме остави да ти кажа здрасти,,, аз, платното, минаващите хора, запалката, празната кутия цигари и очите, очите които си търсил цял живот

п.с. неска трябваше да пия повече